За блога като личен дневник
Когато започнах да водя блог, първоначално малко се стреснах, че няма коментари или пък много виждания. Постепенно обаче, следейки си статистиките, виждам, че има влизания и четения. Стана ми и приятно и че постепенно се увеличават. След време разбрах, че и приятели четат блога ми, а статиите възбуждат дискусии. 
Блогът е страхотно място за споделяне. Когато човек чувства, че иска да изрази точно какво мисли в момента или какво го терзае от дни, а няма събеседник, който да го изслуша или разбере, винаги може да изпише мислите си в този своеобразен Дневник. Да, точно това е правилното название за блога. Но докато онзи, личният, хартиен е предназначен за твое единствено ползване, блогът в Интернет изпраща послание към света. То е цялостно и съдържателно. Понякога информативно, понякога призивно, ала винаги търсещо рецепиент да го осмисли.
Именно за това харесвам повече блог пространството от Фейсбук страниците. Фейсбук предразполага към някаква дискусия и прилича на сайт за избиване на комплекси на по-затворените хора, които не са добре приети в средата си, но изведнъж стават много активни и трупат редица приятели в социалната мрежа. Има и други, които хранят егото си с множество снимки, мъдри мисли и цитати от книги, чиято цел е да вдигнат имиджа им (какъвто и да е той!). На жива среща са пълни сухари, не чак толкова красиви или не толкова мъдри, колкото искат да си мислим за тях.
В блога споделяш цялото си мнение, като един само твой си монолог, с всички аргументи на мисълта. Тук можеш да създадеш собствен пълнокръвен и психологически наситен свят, в който никой друг да не пипа и опорочава с оценки или ненужни постове, само за да покаже, че ти е приятел. Не се налага и постоянно публикуване и активност, за да докажеш съществуване. Моят блог е моята Вселена, това е пространството на моите мисли и всеки, които влезе тук, ще познае част от мен. Ще види, че искам да изляза от онази социална кожа, която ни налага общество. Аз нямам рамки, не живя в картина. Затова всичко тук е бяло и изчистено. Единствените картини са на мислите ми, а те – в статиите ми.
До скоро!
