Градът и бездомникът
В един град, където всеки втори гледа в телефона си, а третият бърза да стигне донякъде, срещнах един бездомник. Седеше до ларгото, пред „Славейков“, с купчина вестници и чаша, в която нямаше нищо освен няколко капки дъжд. Не беше от онези, които дрънкат с монети и рецитират наизустени истории. Този просто гледаше хората.
Исках да мина покрай него, както правят всички останали. Но нещо ме спря. Може би в очите му имаше празнота, която приличаше на моята. Може би в бръчките на лицето му се четеше история, която не можех да прочета в нито една книга. Може би просто бях заинтригуван от тишината му.
Спрях и го попитах какво мисли. Той ме изгледа, все едно е видял призрак, и каза: „Мислиш ли, че някой изобщо мисли?“. Отговорът ми удари като шамар. Всички се суетим, всички сме заети, всички сме важни, но кой всъщност мисли? Кой се замисля за онези, които са паднали извън строя на живота? Кой обръща внимание на онзи, който седи на тротоара и гледа в нищото?
Той ми каза, че хората го подминават с поглед, все едно е част от пейзажа. „Аз съм като забита пирон в асфалта. Никой не ме вижда, но ако някой се спъне в мен, ще ме запомни.“ Тези думи ме накараха да се замисля за собствената си слепота. Колко често подминаваме другите, без да ги видим? Колко често сме толкова заети със себе си, че забравяме, че около нас има хора, които страдат?
Подадох му една банкнота от десет евро. Той я погледна, все едно държи нещо мръсно, и я върна. „Не искам пари. Искам някой да ме види.“ И си тръгна, оставяйки ме да се чувствам по-бедeн от него.
Този град е пълен с бездомници. Но не само с онези, които спят по пейките. Има и такива, които живеят в големи апартаменти, карат скъпи коли и имат дебели банкови сметки. Но са бездомници в душата си. Защото нямат дом в сърцата си. Нямат любов, няма смисъл, нямат посока. Те са също толкова самотни, колкото онзи човек на ларгото.
И си тръгнах, без да знам отговора на въпроса си. Замислих се дали изобщо има такъв отговор. Дали смисълът на живота не е просто в това да виждаш другите. Да ги забелязваш. Да им обръщаш внимание. Да им подаваш ръка, когато се спъват. И може би тогава ще открием, че и ние вече не сме толкова бездомни.”