Когато родителството боли: Разкъсването между поколенията и възможността за помирение
Сблъскват се две реалности: едната, в която родителите вярват, че заслужават безусловна лоялност, и другата, в която децата вече избират психическото си здраве пред семейната “лоялност на всяка цена”. Това е разлом между поколенията – и се задълбочава.
Има и нещо друго, което се заби в ума ми– че понякога прекъсването е временно. Има ли връщане назад? Да, но не винаги. Според психотерапевта Колман шансът за възстановяване на връзката е „изключително висок“, но е нужно време, дистанция, тишина. Родителят трябва да признае болката, която е причинил, без да се оправдава. Приеме границите на детето – кога, дали и как да общуват. Двете страни трябва да са готови да се включат в семеен терапевтичен процес. Има случаи, в които хората се намират отново, но при други условия. Не винаги става, но понякога се случва. Ако и двете страни имат капацитет да понесат истината.
Популярни са и текстовете на Шери Кембъл – психолог от Калифорния, автор на няколко книги за прекъсване на семейни връзки. Кембъл ми каза, че практиката ѝ е „пълна с психически здрави хора, които се опитват да се справят с токсични хора в живота си“. Започнала да пише по темата след като в четиридесетте си години прекъснала отношенията със собственото си семейство, което определя като токсично. „Властта е наркотикът на токсичния човек“, пише тя. И: „Егоизмът и родителството не могат да съществуват едновременно.“ Според нея помирения почти няма: „Хората, които идват при мен, вече са в безизходица – без надежда, че връзката може да се промени.“ Кембъл прави разлика между токсични и просто несъвършени хора. „Аз също съм родител. Не съм съвършена“, каза тя. Но токсичните „са лоши хора с добри моменти, а не добри хора с лоши моменти.“
Коулман смята, че отчуждението става все по-често поради „променящите се представи за това какво е вредно, насилствено, травматично или пренебрежително поведение. Цитира изследване на психолога Ник Хаслам, което показва, че през последните 30 години дефиницията на травма значително се е разширила. „Прагът за това нещо да бъде наречено травма днес е много по-нисък“.
След тази статия си дадох сметка, че не съм единствен, който усеща натиск в семейните отношения, но често го потиска. И че „кръвта вода не става“ звучи хубаво, но понякога е и капан. Защото точно с тази фраза се оправдават хиляди неизказани травми. Поддръжниците на идеята за прекъсване на семейни отношения казват, че обикновено подкрепяме човек, който напуска лош партньор, но гледаме различно, ако човек напусне семейството си.
Темата не е удобна. Но е важна. И ще става все по-видима.
