Враца, дето гарга не каца… – Блогът на Тодор Танев

Моят град не е голям. Общо взето идеално отговаря на използвания в заглавието рефрен „…Враца, дето гарга не каца“. В кръга на шегата ще го подкрепя с думите „Ами то няма къде да кацне, нито какво да яде“ :). Общината ни не е богата. От години все се борим да ни оправят надупчените и нарязани сякаш с хиляди ножове улиците. Обичаме си обаче старите сгради с автентична архитектура, няколкото бойни кули, останали от 15 и 16 век, паметника на Ботев и разбира се Балкана и пътя към Околчица.

За тези исторически обекти и моменти обаче все по-малко млади хора се сещат. Тревожно е, че ако не са училищните групи, повечето млади няма да се трогнат да идат нагоре. Още по-грубата истина е, че чужденци са туристите, които спортуват скално катерене, отиват на изглед по Врачанската планина към Леденика и се радват на природата и „китния“ ни град, както ние никога не бихме направили. Всъщност малко са посетителите на града ни и още по-малко знаят какво точно има в него. Нищо, че влизаме в книжката с обектите на България, повечето българи минават транзит и спират само за кафе и отдих.

Казват, че за да обикнеш родината си трябва да я опознаеш. Във Враца не сме много и определено не сме най-големите оптимисти. Но ние сме най-големият пример за това как живеем в един малко пораздробен от времето град, за лошото мълчим на ум, а говорим само за невероятния контраст на ниските къщи и високите върхове, наситени с историята на славните битки.