Под ъгъл

Често хората използват изрази като „Ако стените можеха да говорят…“, „Ако часовникът ти можеше да протестира сутрин…“, „Ако огледалото ти имаше право на мнение…“ – все интересни интерпретации на одушевяване на предмети, които прекарват толкова време с нас и около нас, че наистина бихме почерпили  мнение тъкмо от тях. Обаче не могат да говорят и ние ще си останем вечно невежи за дразнещите ни навици и пропуските във вида ни. Е, разбира се докато някой наистина верен и лоялен приятел, или жената ;) ,  не ги захвърли като мръсен парцал в лицето ни, крещейки и ръмжейки като животно.

Като споменах животно, всъщност наистина има „нещо“, което бих искал да ми проговори. Кучето. И то не кое да е, а обикновеното, безпородесто улично куче. Това не е просто хрумване. Всъщност идеята не е дори моя. Принадлежи на писателя Костадин Костадинов в един от разказите му в книгата „Рицарите на празната чаша“. Това е не просто книга, а епохален архив на двете най-стряскащи неща – човешката глупост и човешката съвест. Та идея за кучето, което има много какво да каже, но учи! – от устата му излиза само лай, е представена в разказ. Немирното черно куче е единственият свидетел на оплакванията, терзанията и съветите на Бог, които слуша на хълма над обвитото в леност село Църнокучево. Нещастно, но и загрижено, кучето прави стотици безрезултатни опити да сподели на хората чутото – понякога тичайки след тях, понякога скимтейки, често лаейки безспир по цяла нощ.

В този ред на мисли… какво ли послание биха ни изпратили нашите градски улични кучета. Биха ли ни разкази какви сме ние, хората, през техните очи. Може би бихме се уплашили да чуем за жестокостта си, безхаберието, бездействието и нечовешкия, нетипичен и неевропейски мързел, който ни обгръща до дъното на душата ни и затлачва мозъците ни единствено с егоистични подбуди и користни мисли…