За времето и качеството на културата

Тия дни реших да препрочета Димитър Димов – любим автор, но не се бях сещал за него от няколко години. Понякога, като четеш книги, които преди време силно са те впечатлили, оставаш малко разочарован. С Димитър Димов такова нещо не може да ти се случи или поне на мен не ми се случи. Единственият ни силен автор, който може да бъде световен. С което не искам да кажа, че литературата на другите ни класици е по-малко качествена, доколкото при литературата може да има обективен критерий за това, не, по-регионална е и някак светът не може да се припознае в нея, а и да я разбере докрай. Та покрай поредния ми допир до Димов се замислих и си дадох сметка, че всъщност в последните 20-ина години в съвременната българска литература не се е появило нещо, което да остави трайни следи, нещо, което да не е злободневно и да е истинска литература и да е значимо и след 50 години. И стигнах до извода, може би не съм първият, че свободата на словото, а и свободата като цяло не е най-добрият помощник на твореца. Историята на културата и литературата съвсем ясно показва, че когато човек не е свободен в това, което може да напише и каже, той става много по-креативен и търси разнообразие на формите. В периоди и състояние на несвобода са се родили някои от най-великите произведения в световната литература. С което искам да кажа едно – че освен голям талант, за да направи нещо голямо, големият творец трябва да има и голям дразнител.